България е един Клондайк…

беше един от коментарите на Иван Василев. Заедно с Валери Петров предизвикаха една интересна и провокативна дискусия. С нея започна и участието ми във форума Кариера в България.

Отидох там изпълнен с нетърпение да видя какви ще бъдат доводите на успелите българи, с които ще се опитат да убедят своите сънародници зад граница да се завърнат. Винаги съм смятал, че точно това и трябва да направим. Все пак дължим много на тази държава, на семейството, роднините и приятелите си. Колкото и непривлекателна понякога да изглежда, тази страна ни е родина.

Според Иван и Валери в краткосрочен план трябвало да имаме разумни очаквания и изисквания. Въпросът на Юруков за тъпите шефове пък предизвика коментара, че трябва да бъдем изпълнени с ентусиазъм, отговорност и търпение. Апелът към смиреност лесно можехме да изтълкуваме и по друг начин, но младите се намесиха навреме. Да си смирен не означава да свеждаш глава, а да знаеш какво можеш да предложиш и да не се превъзнасяш. В посткомунистическите редици „смирен е да си щастлив и доволен“. Двусмислено и твърде философски отвлечено, но пък върши работа. Хареса ми и „управлението на очакванията“.

Дискусията с „преуспелите българи“ беше полезна и с още нещо. Из въздуха се разнесе твърдението, че макар и никога да не е излишно, образованието богатство не носи. В същото време кариерата не трябва да е самоцел, а да се търси балансът между двете. Положителното мислене било най-добрият приятел на човека.

Намятах си доста бележки, обаче след тези два дни ми е трудно да се сетя за връзката между тях.

За сметка на това Ян Скварил и Ерик Слоутън наистина разведриха обстановката. И двамата бяха изключилно политически коректни, докато обрисуваха бизнес обстановката в страната. Както каза Ян, износ почти нямаме, няма ги местните и чужди инвестиции, правосъдната система куца, не можем да усвоим и европейските пари. Така изпадаме в един порочен четириъгълник, от който излизане има само в посока производство. С мързел и внос доникъде няма да стигнем.

Ерик също така отбеляза и друго много важно нещо. Голяма част от българския народ с настървение говори само за това колко лошо било всичко тук. Как държавата не ставала за нищо, пък какви били и хората… И накрая никой не се захваща да промени нещо, защото е най-лесно да бягаме и недоволстваме. От устата на чужденец това звучи отрезвително.

Въпреки че Ерик почти не остави Ян да говори, накрая споделиха мнението, че сега е времето да се завърнем. И двамата са се сблъсквали с онези моменти, които те карат да си хванеш багажа и да се качиш на първото чудо с колела или криле, тръгнало за друга държава. Важното е единствено да знаеш защо го правиш. Дали ще бъде семейството, дали начинът на живот, или пък характерът на работата, имай причина.

Времето летеше бързо. Изтървах си часа за среща с консултантите от Accelerate HR, но пък Елена Топалова от AIMS бе така добра да ми отдели няколко минути. Оказа се, че и тя е учила в Лунд. Набързо успя да ме посъветва да не пестя усилия в опитите си да привлека вниманието на потенциалните работодатели. В мотивационно писмо трябва да разкриеш идеите си и да подскажеш с какво можеш да допринесеш за развитието на компанията. Личните контакти, естествено, също имат значение, но безспорно най-съществени са опитът и придобитите умения.

А и както стана ясно по време на двете дискусии, на никого не му трябват хора, които чинно се съгласяват. Днес на мода са онези, които съумяват да се откъснат от повърхността и да предложат нещо, за което не всеки може да се сети. Бъдете изобретателни.

Организацията към края на събитието започна да издиша. На Райна Маджукова й бяха необходими около 5 минути в опити да модерира „Политиката и бъдещето на България“, за да ме вдигне от стола. С толкова скучно политическо представяне… В този момент и всички компании вече събираха щандовете си.

Е, бях достатъчно изморен, за да се чудя как да си уплътня времето до следващата дискусия. И все пак, браво за инициативата. Надявам се, че следващия път ще бъде още по-интригуваща.