Живеем в едно световно общество, предпочитащо да нарече себе си социално. Общество, раздирано от социални конфликти, прерастващи в граждански бунтове, войни… Обществото на XXI век, което не е дорасло да се предпази от собствените си грешки.

И в същото време, в „малко“ по-голям мащаб се развива една тенденция, която заплашва да разруши света. Или поне този свят, в който сме свикнали да живеем. Глобалното затопляне.

Изложението на консенсуса за глобалното затопляне съдържа шест основни принципа:
1. Глобалното затопляне се случва.
2. То е наша вина.
3. Ще продължи, ако не променим поведението си.
4. Ако продължи, сме в смъртна опасност.
5. Знаем как да забавим и дори обърнем процеса.
6. Ползите от това многократно ще надхвърлят разходите за постигането на тази цел.

Основните причини за глобалното затопляне трудно могат да бъдат определени. Но, все пак, към тях лесно може да бъде причислен икономическият ръст. Същият предполага повишен жизнен стандарт и всевъзможни улеснения в живота на потребителите.

Глобалното затопляне е процес на повишаване средната температура на атмосферата и повърхността на земята. Същата е малко под 15 градуса по Целзий. През последното столетие се е повишила с 0.7 градуса. А учените предричат последващо нарастване от 1.4 до 5.8 градуса до края на настоящето столетие. Полярните ледени шапки и ледниците ще се стопят, което ще доведе до увеличаване обема на световния океан. Острови ще изчезнат от световната карта, а водата ще започне да завзема все по-големи участъци от сушата. Климатът ще се промени. Времето ще стане недружелюбно и трудно предсказуемо, което вече се наблюдава като негативен ефект от дейностите на човека.

Изтъняването на озоновия слой преставлява друга опасност, защото способността му да предпазва от пълната сила на опасните за живота ултравиолетови лъчи, идващи от слънцето, намалява пропорционално.

В същото време „парниковият ефект“ допълнително усложнява ситуацията, вграждайки и друг параметър в уравнението на живота – задържането и акумулирането на топлина в атмосферата.

Стъпки се правят, но са твърде неуверени. Протоколът от Киото, подписан през 1997 от 160 нации, предвижда драстичните мерки, които трябва да предприемат основните замърсителите – развитите и развиващите се страни. Но като всяка спогодба, и той бива преразгледан, оспорен, неосъществен… САЩ, които в началото са готови да покрият много по-високи изисквания, при управлението на Буш изказват опасението, че „решението на задачата“ ще струва прекалено много…

Единствено за човека е типична слабостта да се изправи пред проблем, който вече е осъзнал, и да не извърши всички дребни манипулации на фона на цялата програма, които ще го доведат до благополучния резултат. Опитвам да се да проумея причината за всичко това. Но не мога.

Интересите на онези, които разполагат с умението, средствата и властта, са прекалено краткосрочни, за да бъдат загърбени. Сякаш вървим по най-прекия път към собственото си унищожение. Решението е взето, изборът е направен. Но толкова отдавна, че подлежи на осъвременяване. А в очите ни блестят искрите на примирението…