Отново беше успял да загуби представа за времето. Късният час и обичайната му вглъбеност за момент лишиха събеседника му от неговото внимание. Надигна почти машинално чашата вода и погледите им се срещнаха.

– За какво си се замислил пак?
– Просто изключих. Късно е. Докъде бях стигнал?
– Разправяше за последния си проект…
– Ами, май това е в общи линии.
– И не смяташ да се отказваш, нали?

Повдигна озадачено вежди.

– Проектът е страхотен и предизвикателен. А и кога съм се отказвал?
– Никога, точно в това е проблемът.
– Откога пък това е проблем?
– Откакто почна да мислиш само за това. Спомняш ли си какъв беше преди година?

Опита се да си спомни. Всъщност не му беше трудно, сам усещаше разликата и не спираше да търси причината. Промяната не е лошо нещо, стига да не противоречи на идеалите, с които се е пропил духът ти.

– Да, безгрижен. Обаче вече няма как да съм безгрижен. Един такъв безразличен. Просто няма как да стане.
– Защо?
– Защото гледам и виждам. И много неща не ми харесват. Но също толкова много ме вдигат от леглото сутрин или не ми дават да заспя, защото са хубави. Защото от тях има смисъл, въпреки че като че ли вече на никого не му пука особено.
– А на теб ти пука. Това е другият проблем.
– А на теб не ти пука?
– Пука ми, но не за всичко. Пука ми за семейството ми, за броя цифри на сумата в банковата сметка и за бирата с приятелите ми. А ти даже не пиеш бира. И освен това не сме се виждали с месеци.
– Изморен съм. Една бира ще ме довърши. А за месеците си прав…
– И стига го гледа тоя телефон. Не ти трябва имейл, за да вземеш решение.
– Харесва ми.

Повдигна тактично ръка и повика сервитьора.

– Една голяма бира, ако обичате.
– И не се отказваш от тия маниери…
– От кои?
– Няма значение. Понякога не мога да разбера защо го правиш.
– Защото така ми харесва и защото виждам смисъл.
– Винаги?
– Достатъчно често.
– Непоправим си.
– Знам.

Погали ръба на тежката халба и прокара пръсти през дръжката.

– А там как се нещата?
– В застой.
– Как така? Това не си ти.
– Аз съм.
– Не, не си. Никога не си се отказвал досега.
– Не съм се отказал и сега, просто си поемам въздух.
– Голяма въздишка ще да е това.
– Голяма е. Наздраве!
– Наздраве.