– Добър вечер!
– Добър вечер.
– Какво бихте желали да пиете?
– Просто вода, благодаря.
– Чешмяна или в бутилка?
– В бутилка.
– Топла или охладена?
– Нормална.
– Газирана или не?
– Газирана.
– Малка или голяма?
– Каквато намерите най-лесно.

Понечих да се огледам, когато дамата направи една крачка назад и се показа отново от колоната, зад която се беше скрила.

– Извинявайте, че задавам толкова много въпроси.
– Няма за какво, всички задаваме въпроси и после търсим отговори.

Понякога се срамувам, че петте години в гимназията вече са просто диплома, прибрана в шкафа с важните документи, и приятелства, за които се сещаме рядко, защото почти нямаме време, а и защото сме се променили ужасно много. Богатият ми речник и сложните конструкции също са само на хартия. Когато седна да пиша мотивационно писмо или друг текст, се появяват, но се случва да забравя как точно да си поискам сметката в заведението. Затова често разговорите започват убедително на немски, но неусетно се промъква английският.

– Надявам се, че сте тук на почивка.
– На почивка съм.
– Радвам се. Лека вечер.
– Лека вечер и на Вас. И до утре!
– По-скоро до понеделник.
– Приятен почивен ден в такъв случай.
– Благодаря. Извинявайте отново за многото въпроси.
– Не се притеснявайте и благодаря за вкусната вечеря.

Можех да изляза и навън, да се разходя по почистените и подготвени за студената нощ тротоари. Обаче пъхнах електронния ключ в джоба на поизмачкания панталон, завързах набързо обувките и потърсих убежище в тихия ресторант на хотела. Свещите разместваха игриво сенките върху стените. Чашите блестяха на подноса в центъра на залата, а от далечината долиташе мелодията на песен на Enya. Не можах да се сетя за името й.

В момента единственото, за което искам да мисля, е спокойствието, пропило се във всяка материя наоколо. И за белите върхове, обградили малкото градче. И за бавните крачки и отзивчиво възприелия температурата на въздуха навън фотоапарат.

Харесват ми хората. Сякаш всички изпитват удоволствие от това, с което се занимават. Поздравяват те с усмивка. Свикваш лесно с нея. И се усмихваш, докато благодариш на собственика на лъскавия автомобил, намалил скоростта, за да пресечеш преди него улицата.

И неизменно се сещам за имейла от клиент, който получих преди няколко дни. Благодареше ми за подхода, старанието и усилията да й помогна. Не й се било случвало скоро. В България. И ми пожелаваше успех в кариерата.

Хубаво е, когато правиш нещо заради самия себе си. Не защото си егоист, а защото така ти харесва. А може и това да те прави егоист. И не е задължително да очакваш някакъв отговор. Похвала… Назидание… Но когато затворих писмото, се почувствах наистина добре. Не само бях угодил на себе си, мислейки един ход по-напред, за да спестя усилие и неудобство на клиент, но и получих благодарност.

Точно като тази, която преди малко си размених с дамата в ресторанта. А за въпросите… Май понякога не ни остава време да си зададем правилните въпроси, за да получим истинските отговори. За да бъде и нашият свят едно уютно местенце за живеене. И изживяване.

На разходка