Всяка година по това време майка ми и баща ми се доближават до леглото ми рано сутринта, погалват ме по разрошената коса, за да ми пожелаят всичко най-хубаво в живота. След това, когато се събуди и разтърка сънено очи, сестра ми идва и ме прегръща. Доволна е да ми каже, че ме обича.

И въпреки че и миналата година не им бях под ръка, за да проиграят същия този сценарий, сякаш чак днес осъзнавам, че нищо от това не е нужно. Знам, че майка ми и баща ми ми желаят всичко най-хубаво в живота и правят всичко по силите си, за да ми помогнат да го постигна. Сестра ми ме обича повече от всичко и се надявам, че го заслужавам. В очите на бабите и дядовците и двамата сме повод за гордост, но и двамата имаме какво да доказваме все още. Най-вече на себе си. Вече имаме да даваме, стига сме вземали.

И така, днес, по някое време довечера ще стана на 24 години в компанията на двадесетина човека. С някои от тях ще се срещна за първи път, с други – за втори. Останалите съвсем спокойно мога да нарека приятели. Всеки един от тях е успял да ме спечели с нещо през тези няколко месеца. Някои ми напомниха, че греша. Други ми показаха забавната страна. С трети се състезавам. Всички са млади и интелигентни, различни един от друг. Имам доста приятели във Facebook, Twitter, Skype, Jabber и GTalk. С някои от тях вече съм пил бира, при това Столично тъмно, с други – при първа възможност.

Съжалявам само за две неща. Няма да мога да се видя с Григор и Светла, Огито и Мъри, Илия и Стаси. Приятелството ми с Григор започна преди 6, 7 или 8 години. Отдавна беше, не помня! Тогава за първи път вдигнахме прахоляка из морската градина заедно, яхнали велосипедите, за да се превърне това в традиция и повод да пием бира и ядем картофки, ходим на кино и да си имаме пълно доверие. Той е пълна моя противоположност и незаменим другар. Светла пък е пълна негова противоположност. Двамата с нея сме му ученици и затова тренираме заедно в словесните битки. Благодаря им предварително, защото със сигурност няма да пропуснат да се обадят от България. Огито, Мъри, Илия и Стаси пък са ми приятели от университета. С тях винаги съм имал какво да си кажа. Май само курсови работи не сме писали заедно. Е, с Огито на няколко пъти се подготвяхме за изпити в една стая. Бая бира сме изпили заедно, за да разрешим доста от световните мистерии. С Мъри често сме си говорели в морската градина и в кварталните заведения на Варненската Чайка. Сега ми се ще да беше по-често. На Илия и Стаси пък дължа много от академичните си победи. С тях изкачих и заснежения и опасен път към Елена веднъж. Скоро, надявам се, пак! Второто е, че със семейството ще се гледаме по Skype. Е, няма да мога да ги прегърна наистина, но ще мога да бъда почти истински на няколко места – при баба и дядо и вкъщи при тях с другата баба, а и те ще могат да присъстват на рождения ден.

Нямам за какво друго да съжалявам. Надрастнах дребните си грешки и съм готов да ги повторя, този път с иронична усмивка на лице. Някак си си спечелих достатъчно обилна доза самочувствие, за да може и на мен да ми е все тая. Почти разбирам какво ми говорят на шведски, почти мога да им отговоря на английски и немски. Почти знам какво трябва да направят SAAB, за да могат повече от нас да им се кефят. Почти одъртях. Почти наздраве!

Демокрацията е хубаво нещо. Съвсем спокойно можеш да постигнеш недемократичните си цели. Добре че поне ни оставят възможността да протестираме тихо и кротко във Facebook. Ама сега и той като стане платен, ще се събираме тайно и скришом ще надигаме глас на недоволство под някой орех. Ама съвсем скришно, че да не вземе някой да ни издаде в Twitter.

Отсега ви казвам, супер забавно ще е. Не че съм големият протест-запалянко, ама предполагам, че ще е така. Все пак, срещаш се с разни недоволни хора, които искат не просто някаква промяна. Хора, които искат нещо, ама не това, което им дават. Жалкото е, че май ни липсва смелост. И мотив. То едно време всичко е било по-хубаво, даже и протестите. Сега във въздуха витае примиреност. Или поне в тоя около мене, щото все съм си мислел, че от протест полза няма. Чувствам се твърде малък все още, за да разчитам на това, че някой ще ми обърне внимание. И колкото повече разчитам на някого или нещо, толкова по-малък ставам. Абе, супер е.

Още по-яко е от устата на собствения си баща да чуеш, че смисъл от прибиране няма.
А аз тъкмо бях решил да си взема една тежка норвежка права лопата (да, без запетайките) и билет за България.

Още малко и да си въобразя, че съм Джон Голт и мога да спра двигателя на света. Колко му е. Може да я оставим тая държава да прогние, да потъне и после да си я извадим на повърхността, да я почистим и да си я ползваме по предназначение. Доста по-бързо ще стане. Та, за това става въпрос де.

Питах защо ми е студено в стаята. Отговориха, че парното се пускало и спирало в зависимост от температурата навън и в стаята. Примирих се. Ама студена мечка учебници не чете. Докато си подпирах краката на хладното чугунено чудо, се присегнах към тръбата – пари! Е, кабели и микропроцесори не се виждат, най-много кранът да е умен. Завих го набързо с една кърпа, обилно напоена с ледена вода.

Най-накрая краката ми са топли.

Имам един приятел. Много добър приятел. С него винаги можеш да спориш, при това за всичко. Има какво да каже, знае и как да го направи. Интересното е, че почти всеки път е краен в идеите си.

Спомням си как веднъж каза, че философите не могат да те научат на нищо. Според мен могат, стига да не подхождат като философи. Важното е, че заявявайки го, както и с всяко друго свое мнение, ми даде невероятната възможност да погледна от другия ъгъл. Умее да убеждава. От това понякога боли, но за мен е просто отрезвяващо, защото когато казва нещо, зад гърба си пази аргументи и не го е страх да ги използва.

Срещал съм се с хора, които са пълна негова противоположност. Те нямат собствено мнение, затова се и опасяват да приложат съображения, които се различават от всеобщите. В един момент се оказва, че дори не ги разбират. За тях нещо е такова, просто защото е точно такова. С такива хора обикновено е трудно да стигнеш до консенсус, а дори и да успееш, разговорът е безумно скучен.

Имам един друг приятел – той е арогантен. Има основание да бъде такъв. Не говори много, но мнението му е тежко е ценено. И с него разговорите са предизвикателство.

Уважавам и двамата. А аз не уважавам много хора. И двамата се борят за нещо. Знаят за какво, знаят как. Знаят какво и колко ще им струва. А има и такива, които го правят, защото трябва да го направят.