Walking on the edge…

Един УеБлог на Иван Ралчев

Към Великанската пътека

Помниш ли хостела с отключената входна врата в Колерийн, Северна Ирландия? Когато се събудихме и се затътрихме надолу по стълбите, за да си приготвим закуска, в кухнята открихме ето това. Две колела, изминали разстоянието от Корк до Колерийн – близо 500 км. Собствениците им, баща и син от Англия, предприели предизвикателното пътешествие пет дни по-рано и им оставаха още три, за които щяха да се разходят по северния бряг и да се спуснат отново на юг, за да се качат на ферибота и да се върнат в Англия. Ние им разказахме какво сме видели по пътя, те пък ни посочиха по-впечатляващите маршрути из Ирландия. И въпреки че тръгнахме преди тях, не след дълго ги настигнахме по пътя към Бушмилс.
(още…)

Първата сутрин в Ирландия

Сутрешният дъжд не ни свари неподготвени. Очаквахме го. Прибрах фотоапарата под новата си ветровка, която грижовно ни скри от мокрите капки. И така с начертан маршрут до следващия сравнително голям град, с Ким се запътихме към колата, която оставихме да пренощува в съседния подземен паркинг. Ако си я бяхме взели при нас в стаята в хостела, сигурно щяхме да платим същата цена. Паркирането в по-големите градове е затруднено, а и платено. Обикновено нощувката на автомобила струва 15 евро, но за гости на хотела в близост може да се договори и по-ниска тарифа – 10 евро например.


(още…)

Преди малко повече от година…

.. се измъкнах от гарата в Гьотеборг, Швеция. Огледах се, предлътнах тежко и се запътих към бюрото по транспорта. Трябваше ми един билет до хостела, в който щях да изчакам интервюто във Волво – в потискащо малка стаичка, с почти непрекъсната липса на интернет. Купих си бира от съседната ICA (нещо като нашата Billa) и се върнах в тесния затвор, за да подготвя представянето си пред журито в голямата автомобилна компания.

По почти същия начин се почувствах и когато си пробих път през тълпата на Терминал 1 на летището в Дъблин. Пътуването ми беше почти 12 часа заради дългия престой в Лутън. (още…)

За основните потребности, Маслоу и интернет

Телефонът ми се събужда малко преди мен, за да изтегли нощната дажба от имейли, така че аз да мога да ги прочета по пътя към банята. Преди да набера номера на приятел пък, първото нещо, което виждам, са последните му коментари в социалните мрежи и писмата, които сме си разменили. Не чета хартиени вестници – цялата ми нужна информация е подредена, чака ме на екрана на компютъра и с всеки ден става все повече и повече.

Интернет ми дава почти всичко, от което имам нужда. Той е необятен извор на информация. Той е виртуална зала за водене на ожесточени дискусии. Той е оживеният център, в който се запознавам с интересни и богати духовно хора. Но за щастие интернет за мен е наистина почти всичко, а не всичко. Все още бирата е най-хубава студена и в забавна компания. Все още филмите са най-впечатляващи в киното, а музиката е най-мелодична в колата по лъкатушещия между стръмни склонове път.

За други обаче интернет е онова стъпало, което съвсем необяснимо е скъсило пирамидата на Маслоу с няколко нива. Той е онова условие, което задоволява всички основни потребности. За да се изходиш, вече не е необходимо да отидеш до тоалетната – достатъчно е да отвориш Twitter и да изпляскаш нещо там. Сигурността ти е гарантирана от прокси, защитна стена и анонимност. В интернет можеш да принадлежиш и към всяка една група, която си пожелаеш – групата на гордите, че никога през живота си не са отваряли книга, например. Всеки един „Like“ под поредния ти идиотски статус във Facebook пък вдига поне с 10 пункта самооценката ти – огледало на оценката, която ти дават другите индивиди в приятелския ти кръг. А това, че в многото си свободно време четеш блога на Пешо, побойника от училище, позабравения парашутист от университета и проваления безработен индивид от днешния ден, ти позволява винаги да си в крак с новостите в обществения клюкарник и не ти дава ни най-малък повод да се съмняваш в способността си да се развиваш, да добиваш все по-широки и едновременно с това задълбочени познания за заобикалящия те свят – да си това, което винаги си искал да бъдеш.

И ако Маслоу настоява, че само човекът, който е успял да задоволи всяка една от изброените по-горе основни потребности, е здрав, аз все по-уверено се чудя дали интернет всъщност не ни разболява.

Тъжно и против

Радвам се, че успях да видя Дом-паметника на БСДП, докато беше скрит под дебел слой сняг и лед този март. Не искам и да си представям как би изглеждал полуразрушен на върха на зеления хълм на Бузлуджа. Не съм русофил, не съм и русофоб. Още по-малко пък съм привърженик на социализма или пък комунистическия строй. Аз просто съм един от онези, за които принадлежността към нещо не е болезнено задължение или пък покваряващо отвращение.

Обичам да гледам на света през призмата на историята. Да, позабравих я през последните години, въпреки че полагах особени усилия да я науча и разбера, докато се подготвях за кандидат-студентските изпити като ученик. Признавам си, много неща не ми харесваха, но и поне толкова ме караха, а и все още продължават да ме карат да се чувствам горд, че съм българин.

Когато обаче видях надписа „Forget your past“, красящ церемониалния вход на ето този паметник по-долу, нещо в мен се обърна.


(още…)