Walking on the edge…

Един УеБлог на Иван Ралчев

Дюни

Обичам го този път… От едната страна море и дюни, от другата блато.

(още…)

Въздишка

Отново беше успял да загуби представа за времето. Късният час и обичайната му вглъбеност за момент лишиха събеседника му от неговото внимание. Надигна почти машинално чашата вода и погледите им се срещнаха.

– За какво си се замислил пак?
– Просто изключих. Късно е. Докъде бях стигнал?
– Разправяше за последния си проект…
– Ами, май това е в общи линии.
– И не смяташ да се отказваш, нали?

Повдигна озадачено вежди.

– Проектът е страхотен и предизвикателен. А и кога съм се отказвал?
– Никога, точно в това е проблемът.
– Откога пък това е проблем?
– Откакто почна да мислиш само за това. Спомняш ли си какъв беше преди година?

Опита се да си спомни. Всъщност не му беше трудно, сам усещаше разликата и не спираше да търси причината. Промяната не е лошо нещо, стига да не противоречи на идеалите, с които се е пропил духът ти.

– Да, безгрижен. Обаче вече няма как да съм безгрижен. Един такъв безразличен. Просто няма как да стане.
– Защо?
– Защото гледам и виждам. И много неща не ми харесват. Но също толкова много ме вдигат от леглото сутрин или не ми дават да заспя, защото са хубави. Защото от тях има смисъл, въпреки че като че ли вече на никого не му пука особено.
– А на теб ти пука. Това е другият проблем.
– А на теб не ти пука?
– Пука ми, но не за всичко. Пука ми за семейството ми, за броя цифри на сумата в банковата сметка и за бирата с приятелите ми. А ти даже не пиеш бира. И освен това не сме се виждали с месеци.
– Изморен съм. Една бира ще ме довърши. А за месеците си прав…
– И стига го гледа тоя телефон. Не ти трябва имейл, за да вземеш решение.
– Харесва ми.

Повдигна тактично ръка и повика сервитьора.

– Една голяма бира, ако обичате.
– И не се отказваш от тия маниери…
– От кои?
– Няма значение. Понякога не мога да разбера защо го правиш.
– Защото така ми харесва и защото виждам смисъл.
– Винаги?
– Достатъчно често.
– Непоправим си.
– Знам.

Погали ръба на тежката халба и прокара пръсти през дръжката.

– А там как се нещата?
– В застой.
– Как така? Това не си ти.
– Аз съм.
– Не, не си. Никога не си се отказвал досега.
– Не съм се отказал и сега, просто си поемам въздух.
– Голяма въздишка ще да е това.
– Голяма е. Наздраве!
– Наздраве.

Човекът е човек, когато е на път

Човекът е човек, когато е на път. А това е едно от любимите ми места. На няколко километра от Калиакра.

Наивност

Беше студено, а пресният сняг полепваше по влажните ми обувки. Раницата уверено тежеше на детските ми рамене, а в главата ми се рееха наивни мисли. Вървях почти безгрижен. Почти всички в града познаваха родителите ми. Заслужават го. Гордо минах под табелата, на която бяха изписани имената им. Тя май все още си е там. Табелата.

Чувствах се добре в средата, в която растях и в която се сблъсках с първите си малки предизвикателства. Като глуповатия, но убедително нахален комшия от съседния вход например. Още си спомням ризата, с която се правеше на мъж и не пускаше никого на пързалката – бяла, покрита с щампи, все едно от вестник. Или съученика, който се биеше в междучасията, докато аз въртях шестиците в бележника. (още…)

До Халифакс и нататък

Към Халифакс

Събудихме се рано, сипахме си чай и кафе и почти не обелихме дума, докато не приключихме със закуската. Багажът вече беше в колата, закопчахме коланите и поехме към изхода от Квебек в посока Халифакс, Нова Скотия. Не след дълго четирите ленти се сляха в една, която внимателно ни сближи с насрещния трафик. (още…)