Преди известно време ми дойде една идея – да наредя шаха на масата в апартамента, която и без това рядко използвам, и да местя по една фигура на ден с приятел. Обещаваше да е интересен експеримент. От една страна, нещо щеше да привлича вниманието ми поне за няколко минути на ден и да го отвлича от всекидневните задачи. От друга страна, щях да играя шах с приятел на 500 км разстояние, с когото напоследък се виждаме рядко, а и рядко се чуваме. Facebook беше таблото, на което оповестявахме ходовете, там качвах и по една снимка на всеки ход от своя и от негова страна. Направихме две игри. Сам съм си виновен, че загубих и в двете. Тук, Оги, официално се обявявам за победен в последната. Причината? След малко.

От дистанцията на времето мога да кажа, че идеята беше наистина добра. Единственият недостатък при играта на шах от дистанция и с отлагане на ходовете е, че в крайна сметка отлагаш цялата игра. Забравяш докъде си стигнал и къде си смятал да местиш фигурите. Изпуснал си и последователността, в която партньорът в играта следва своята логика и я адаптира към твоите решения. Липсва и зрителният контакт, в който можеш да прецениш дали според другия си сгрешил, за да предпочетеш някой от всичките варианти за поредица от ходове. А и губиш интерес да продължаваш.

Затова, както се уговорихме, Оги, и тази победа е твоя. При следващата игра бирата е от мен, а от теб е дъската.