Когато отворя всеки нов брой на National Geographic България, винаги бързо обхождам всички страници, за да вкуся малко от предстоящото удоволствие. След това си сипвам чаша вино, сядам на дивана и се връщам на една от първите. Към няколкото параграфа на Красимир Друмев, главния редактор на изданието. Понякога напомнят за повод за гордост, както е в януарския брой. Друг път споделят нещо, което ми се ще да съм знаел. Почти винаги обаче съдържат и призив за действие, добре прикрит зад тъга, недоволство или просто изписани върху лъскавите страници на списанието факти.

Докато отпивам от виното тази вечер, се сещам за разговор в Twitter отпреди няколко дни. Сещам се и за трите статии, които съм си оставил за утре (тази, тази и тази). Разговорът в Twitter сякаш доказа, че няма смисъл да правим нищо — спасение за нас тук няма. Трите статии са за Комисията за финансов надзор и отчаяния опит да се накаже нещо ценно и смислено. Разменените туитове бяха натъжаващи. На статиите възлагам надежда. В няколкото съобщения от не повече от 140 символа успяхме да се разубедим, че има смисъл да опитваме. В няколкото параграфа, които ще прочета утре към работа, ще намеря още един повод да се ядосам, да потърся смисъл и да не го намеря.

Едно от най-тъпите чувства на този свят е безпомощността. Тъпо е заради една проста причина — почти винаги върви ръка за ръка с примирението. Поне тук, в България. А примирението ни пречи да търсим решение. Ако не го потърсим, няма и да го намерим.

Преди няколко часа се върнах от Дряново – едно малко градче, свито в полите на Стара планина. Не е нищо особено – тихо е, а във въздуха се носи мирисът на изгорели дърва и въглища, внесли уют и спокойствие в живота на хората. За няколко часа съживихме заспалото в съботния ден училище. Докато се разхождахме из презентацията, се чудехме дали използваме правилните думи и дали изглеждаме толкова глупаво, колкото и се чувствахме. Докато обхождахме с поглед вперените в нас очи, се питахме дали постигаме целта си — да споделим с тях малко от страстта си по фотографията, така че и те да я обикнат поне малко. Отговорите дойдоха малко по-късно. В почивката към нас се приближи една от учителките и ни пита как и те могат да направят презентациите си по-интерактивни, така че да задържат вниманието на децата по-дълго. Когато дойде време за практиката и раздадохме няколко фотоапарата, децата не само ни заляха с въпроси, но и не спираха да ни показват резулатите от натискането на спусъка, видимо решени да продължат с опитите и след като ние си тръгнем. На някои въпроси успяхме да отговорим, други оставихме за следващите по-умели презентатори. Защото Дряново всъщност не е обикновено градче. Там живеят хора, които са готови да посветят дните си, за да го направят по-добро, да съживят туризма, да помогнат на предприемчивия дух и да вдъхнат надежда. Дряново всъщност е като цяла България — то чака нас.

Предлагам да забравим за примирението и безпомощността. Вместо да им робуваме, можем просто да ги прогоним. Сигурен съм, че тогава ще се чувстваме по-добре, отколкото сега. Да, доста работа ни чака, но трябва да я свършим. Може да се наложи и да попротестираме на студа отново, а след това да хванем лопатите и да изринем екскрементите, носещи важни политически титли и заемащи неподходящи за тях политически постове, докато са още замръзнали, самовнушаващи си величие и демонстриращи безнаказаност.

Аз просто имам една съвсем безкористна цел — искам скоро от всички страници на National Geographic България да лъха само на гордост и красота.