Изправи се, за последно погледна как едрите снежинки се трупаха по перваза на терасата и спусна завесите. Ярката, но студена светлина на уличните лампи изчезна. Остана само чистото удоволствие от игривия и топъл пламък на свещите на малката маса. Отпусна глава на възглавницата и за миг се опита да не мисли за нищо. Почти не обърна внимание на веселото изсвирване, което означаваше ново съобщение. Не очакваше никой да му пише по това време. Без да отваря очи, потърси с ръка телефона в ъгъла на леглото.

– Спиш ли вече? Или още празнуваш :)
– Не, все още съм буден :)
– Защо така
– Не мога да заспя… :-\ – А беше малко след полунощ. – Грижи някакви и глуповата депресия
– При мен е от нерви. Не ми стигна почивкатс…

Отклони светлината от екрана на телефона към стената. Сякаш все още гледаше как падат снежинките навън и си представи как огънят тихо пропуква в камината, двете чаши червено вино блестят скромно отстрани и се чува лек шепот. Бързо се върна в реалността.

– Почивай повече, работата после – подхвърли той.
– Хм, това звучи нетипично за теб
– Мечтая си да избягам някъде на спокойствие за малко – сняг, камина и почивка.
– И това е нещо
– Понякога тези мечти повече пречат :)
– Дали :)
– Да :) щото те разсейват
– Ами ако това им е задачата, да те разсейват от нещо, от което трябва да бъдеш разсеян ;) Хипотетично
– То май е точно така :) Тази вечер май пак ще е безсънна

Изчака я малко, за да каже нещо, но после побърза със следващата реплика:
– До последно не можах да реша дали да се метна сутринта на колата и да отпраша нанякъде, ама май ще отложа. Сигурно има причина да не съм убеден, че го искам.
– Каква пък ще е тя
– Рационална, предполагам.
– Не ги разбирам тия неща :)
– И аз. Имам навика да изпитвам просто удоволствие, без да се задълбочавам :) Ама стига за мен, кажи нещо ти
– Е, ти тъкмо започваш :)
– Хм, аз съм казал повече :-P
– Хм, не мисля :)
– Не е истина. Имам чувството, че без емотикони не мога точно да си изразя мислите.
– :)
– (:
– Мдам. Добре, че ги има емотиконките, когато човек не знае какво да каже ;)
– Спасение виртуално. То и с думи може, както се казва, ама тия емотиконки… Без тях, айде да ги видим! Ама и без изтриването
– Хахаха. Ти това виждаш ли го? Аз защо не виждам ти като триеш?
– Нямам идея. Може би защото не трия? Виждаш ли, че пиша?
– Хаха, да бе, не триеш
– Като изчезне символът, значи някой трие или поне не пише дълго време, което е почти същото.
– Не е същото. Може да си правя нещо друго през това време

Замисли се колко надълбоко са навлезли технологиите днес. Можеш да чуеш гласа на някого на практика безплатно, дори и отвъд океана, а когато сте на няколко километра един от друг, си пишете. И единствено символът за писане ти подсказва, че човекът отсреща все още е там. И символът отново изчезна – бързо и неочаквано.

– Ето, сега теиеш!

– *триеш
– Хаха, по дяволите. Чувствам се шпионирана така.
– Радвам се хахаха
– Няма пък да пиша повече

– Думите са се изхабили малко между нас, затова трия. – довърши тя след малко.
– Това чатът ще погуби света някой ден
– Така е
– Аз почвам да го ограничавам вече, както и емотиконките. Изкривяват хората и чувствата. А така и усещането за света, което не е хубаво вече.
– Да, това беше една дълбока мисъл.
– Беше дълбока прозявка всъщност. И ето тук така ми идва да плясна едно личице, ама няма!

А само преди дни беше пускал толкова много емотиконки, че по екрана почти трайно бяха останали следите от пръстите му – точно върху онези три личица, в които се беше влюбил толкова силно. Впоследствие все пак беше успял да ги почисти – следите.

– Явно съм пристрастена към триенето, сега го осъзнах. Чрез чата човек разбира колко малко спонтанен е всъщност.
– Аз явно съм доста, но само понякога
– Не са ми това впечатленията
– Точно затова вкарах уточнението
– Тук също би бил на място един емотикон, но не би

Понякога си позволяваше да обмисля всеки свой ход. Харесваше му да знае предварително какво ще се случи, за да насочи бъдещата история в правилната посока. Друг път пък предпочиташе да се остави на свободното течение и да прави това, което му казва сърцето. Във всички случаи получаваше много отговори. А стрелката на часовника необезпокоявано прескочи чертичката на 1 часа.

– То това мислене до нищо хубаво не води често
– Кое мислене
– Докато триеш
– Аха, така си е. Личи си, че ги разбираш тия работи с триенето.
– Така си е. Напоследък гледам да не ми се налага да трия изобщо. Това е някакво метамислене явно.
– Ми да, определено е метамислене. Висша форма на самоконтрол. Сега ти изтри обаче.
– Не, не почнах да пиша. Само извадих и прибрах клавиатурата, за да видя ти какво ще напишеш. – Наистина беше така. Въпреки че обичаше той да води, му харесваше и просто да наблюдава и бързо да се адаптира.
– Нищо интересно. Много мета стана тоя разговор. Вече не знам за какво си говорим.

Изключи екрана на телефона и се опита отново да си я представи – със замисления й и провокативен поглед.

– И тенденцията е притеснителна. Можем спокойно да се върнем към емотиконките. – Но не беше сигурен, че го иска.
– Хаха, експериментът беше неуспешен. – Представи си смеха й точно в този момент и после тихото смълчаване.
– Мисля, че и „хахаха“ е проблем. То е нещо като емотиконка.
– Макар че, мен ако питаш, емотиконките са висша форма на триене.
– хахахахахахах!!! Това беше много добро!!!
– Е, не, аз съм сериозна. Замисли се кога слагаш емотикон. Когато искаш да спестиш реплика.
– Така е! Съвсем съгласен съм с теб, затова и ми хареса толкова.

Няколко пъти прибра и извади клавиатурата на малкия екран на телефона. Искаше да напише нещо, но не беше готов да разказва истории.

– Това си е за цял разказ. Като го напиша, ще ти го пратя.
– Добре, ще си го чакам.
– Само не мога да обещая кога. И сега едно чукче ме удря между ушите и се бори с желанието ми да пиша. Вика – лягай да спиш, че утре си на работа.
– Ми, освен да изтрия всички изрази на съжаление за приключилия преждевременно разговор и да ти пожелая лека нощ с усмихнат емотикон.

Винаги ли се поддаваш на рационалното същество, или разчиташ на романтичното в себе си, което често води до необмислени действия, но ярки и горещи изживявания?

– Аз не съм се отказал още. Това е извинението за разказа.
– Е, добре, това не го разбрах. Много линии на повествованието паралелно се събраха. Не мога да ги следвам.
– В един чат.
– В един чат, представи си. Сега наистина настъпи моментът, в който няма да пиша за малко. Да не кажеш само после, че трия, или да заспиш както последния път.
– Това е било особено просташко от моя страна, съжалявам.

– Това би бил интересен експеримент
– Кой?
– Всеки път, когато усетиш импулса за триене, да си дадеш сметка на какво се дължи. Много защитни механизми биха излезли наяве.
– И някой психолог ще си намери доста работа да ти анализира прегорелия мозък после.
– Е, не, ти сам ще си намериш работа. Аз, де, в случая. Всъщност не минават с теб такива. Ти се пазиш добре.
– Каза тя, докато скрояваше паралелния план за разплитане на историята. Пфу, така ми липсва емотикон! И тоя айфон ще ме побърка с гадната си клавиатура. Тя е направена за емотикони.
– А на айпада можеш цели лица да рисуваш.
– Важното е, че се справихме отлично без емотиконки.
– Да, беше приятно.
– Обичам ги тези разговори.
– Кои
– Интелектуално-предизвикателните
– Аха, аз рекох, че с мен
– С теб.

 

Разказът е по действителен разговор.