Навън едва притъмнява, а аз вече съм разменил звука от токовете на чистите черни обувки за протяжния и искрен стон на металната верига. Скъсявам разстоянието до следващия автомобил, натискам по-силно педалите и се разделяме. Изпраща ме за последно с отблясък в лъскавата рамка.

Дори не поглеждам назад. Едно леко отпускане на кормилото може да ме запрати върху близкия тротоар. Стягам още повече захвата и си поемам дълбоко въздух. Дали да не ускоря още малко? Ще имам време да спра преди следващия светофар, а след това едва ли ще имам сили да продължа със същото темпо.

Нямам представа с колко се движа. Огледалата на паркираните автомобили се приближават и отдалечават много бързо. За разлика от мислите ми, застинали в тихия вакуум на спокойствието и скоростта. Отдадени на предизвикателната усмивка и дълбокия поглед. На играта на думи и внимание.

Въздъхвам и стъпвам върху изстиващия асфалт. Остава ми още малко време. Докато слънцето залезе.