Гледката през прозореца ми омръзна. Редуват се слънчогледови насаждения, изоставени заводски сгради, полусъборени тухлени къщурки с по три кози отпред и прелези. Колелата уморено потракват.
Само преди един час убедих пътниците във вагона да затворим прозорците и да дадем шанс на климатика да си свърши работата. Не беше много трудно, но една възрастна жена сякаш се надяваше на нечия намеса: „отказват да разберат, че така климатикът не може да сработи“. Уви, климатикът така и не изпоти прозорците. Предадох се, свалих си тениската и излях остатъка от шишето минерална вода върху главата си. А след това си отворих книгата.
Едно момче все по-често се приближава до прозореца на вратата. Залепя лице върху прозрачната повърхност и гледа. Гледа велосипеда ми. А аз нямам търпение да разхлабя катинара и да раздвижа черните гуми по прашните софийски улици.
Posted with WordPress for BlackBerry.
Напиши ми коментар