Хубаво е

Плътен и приятно лек звук, придружен от продължителни, но не натрапчиви вибрации, облива ушите ми. А аз съм забил лице във възглавницата и бавно си поемам въздух. Мелодията ми напомня за дългите и натоварени часове на лятото преди вече две години.

Лятото, през което съзнателно или не бях поставил основите на един утопичен личен свят. Не беше чак толкова отдавна като че ли. А и руините му, въпреки че са дълбоко под земята, никога няма да бъдат забравени.

За момент се замислям. В следващия забелязвам избледняващото просветване на няколко сантиметра от стената, съживило позаспалите звезди на тавана. Съобщението е кратко, но е лично. Чисто и безкористно. Едно благодаря, една усмивка и електронна целувка. Една молба. Да се видим отново. Когато и да е. Където и да е. Просто така. Нищо повече, нищо по-малко.

Кратката разходка ни беше отвела до едно самотно и красиво местенце, покрай което рядко минаваше някой. Държах ръката й, потъвах в очите й, усещах аромата на косите й. Изпитвах подобно чувство за първи път в живота си.

Отрезвяващите спомени не ми пречеха да бъда внимателен и грижовен. Напротив. Напътстваха ме много по-добре отколкото идеята за това какъв трябва да бъда. Подсказваха ми кое е уместно, кое може да почака. Помагаха ми да изчисля правилната дозировка, за да не разочаровам нито нея, нито себе си.

И наистина, компромиси правят онези, които са твърде слаби духом, за да защитят собственото си достойнство, просто защото си въобразяват, че иначе биха загубили нещо. Нещо, което всъщност никога не са имали. Това е една красива и безценна слабост, която мнозина притежават, но и на която все пак се крепи прогнилият свят на несподелените очаквания. Един безсмислен свят, в който обаче те могат да намерят утеха. Една лъжовна утеха.

Затова и нямаше място за компромиси. Исках когато погледна в очите й, да виждам нея, а не образа, който изобретателната ми главица своеволно би сглобила на мига.

Просто вървяхме. Поглеждахме се и забравяхме да се отделим един от друг. За секунди. За минути.

В тези моменти противно на логиката заставах срещу себе си, наблюдавах стъпките си отстрани, търсех и друга гледна точка. За да не бъда изненадан. Но и за да съм достатъчно проницателен.

Това можеш и трябва да очакваш. Ще бъда до теб тогава, когато поискаш. Но не и през останалото време. Ще ти давам това, от което имаш нужда. Но нищо повече. Ще го правя по начин, който ще те кара да се чувстваш единствена. Защото имам едно-единствено сърце, което ти успя да запалиш отново. Ще гледам през твоите очи. Но ще те прегръщам със своите ръце. Ще те целувам нежно и бавно. Но ще искам същото и от теб. Ще ти подарявам цвете тогава, когато някое се изпречи на пътя ми и в него видя теб. Във всяка книга, която отвориш, ще прочиташ мое искрено послание. Всяка твоя снимка ще бъде в черно и бяло, защото те винаги са истински. Когато се сгушиш в прегръдките ми, ще бъдеш само там и никъде другаде. А когато с тих и омагьосващ глас изречеш, че ме обичаш, наистина ще го чувстваш.