Имаме смущаващия навик да забравяме, че светът е твърде голям, за да го познаваме достатъчно добре. Затова са пътуванията – те предизвикват сетивата ни и ги отварят за непознатото и новото, за нечие друго всекидневие. Пешеходната пътека, която за едни е скучният път към работата, за други се превръща в скромна и тясна пътечка към историята и изкуството. Цветните предмети от картичките вече са на една ръка разстояние. И колкото повече те болят краката, толкова по-щастлив и доволен си, защото си видял още нещо в живота си.

С такава нагласа се впуснахме в едно кратко пътешествие из Истанбул – горещото и апетитно късче земя от двете страни на Босфора. Въпреки че през по-голямата част от времето бяхме все в Европа, далеч не се чувствах така. Обонянието ми дразнеха съвсем други миризми. В обективите ми се сблъскваха много по-ярки цветове. Бързо забравих надеждата, че там ще намеря спокойствие – просто нямах нужда от него. Забавната агресивност, с която от всеки магазин и ресторант се опитваха да привлекат и задържат вниманието ми, мигновено измести на заден план удоволствието от осъзнатия факт, че телефонът ми си стои мирно в джоба и не ме тормози.

Без съмнение Истанбул има страшно много лица.

Видяхме го в тази светлина…

От този ъгъл… (от кулата Galata)

Почувствахме се малки във величествената Св. София…

Ядохме най-вкусните сандвичи с риба и лук. Правеха ги на лодка, вързана за брега.  Горещо ги препоръчвам – точно до моста Galata в квартала Eminönü.

Пазарихме се на пазара за подправки. Продавачът на локума от тази снимка ни говореше на руски език. И се разбрахме почти без проблеми.

И аз имах своите моменти на тържествуване като този например. Заваля ни силен дъжд, докато се връщахме от Üsküdar.

В търсене на Желязната църква Св. Стефан пристъпихме и в някои от по-отдалечените и консервативни квартали на Истанбул. Вървяхме близко един до друг, без особен страх, единствено се ослушвахме за заплашителните клаксони на летящите по тесните улички автомобили. След няколко разминавания на косъм с огледала и брони свикнахме добре да преценяваме битките за предимство от единия до другия тротоар. Нужни са само няколко часа, за да приемеш хаоса. След това дори ти става приятно и ти да нарушаваш правилата. Това те потапя в атмосферата, иначе донякъде дистанциран заради дрехите на турист, окачения на врата фотоапарат и раницата на гърба.

Разходките там си бяха обаче истинско предизвикателство – заради тежката жега и стръмните наклони, заради заетите от сергии тротоари и размяната на удари с рамо, докато се разминаваш с насрещното движение. Но пък си струваше всяко изохкване и поредно посягане към бутилката минерална вода.

Например това изкачване до площад Taksim. Няколко пъти проследихме с поглед емблематичния стар трамвай, до който така и не успяхме да се доберем.

Тези няколко дни ми напомниха, че ако искаш да бъдеш чут и разбран, често е достатъчно просто да надвикаш шума наоколо. А ако не рискуваш да привлечеш нечие внимание, вероятно никога няма да напълниш кафенето си или да продадеш шаловете от кашмир.

Важно е и приятелското отношение. В хостела ни приеха като истински гости. Обмениха пари при много по-добър курс, отколкото даваха обменните бюра например, чаят и кафето бяха безплатни, както и закуската на покрива на сградата всяка сутрин. Когато ми подгизнаха обувките, докато чаках да вляза в Цистерните, единият от собствениците на хостела ми предложи да ми потърси чехли или сандали, защото всички магазини наоколо бяха затворени след дъжда. Накрая ни стисна ръцете, пожела ни всичко най-хубаво и ни изпрати на входа на малкия хостел в самия център на Sultanahmet – Стария град.

Истанбул е едно наистина комплексно изживяване. Ужасно красив, но и понякога отблъскващ като всеки голям град, той крие по нещо за всеки. Горя от желание отново да отида там, този път въоръжен с повече търпение и сили, повече свободно място на картата, по-широки обективи и статив.