Walking on the edge…

Един УеБлог на Иван Ралчев

Човекът е човек, когато е на път
Една сутрин в Пейна до Дряново

Искам да ти разкажа за едни хора…

Седнах в автомобила, затворих вратата, завъртях ключа и инстинктивно погледнах към огледалата. Десетминутната разходка из магазина ми поднасяше предизвикателство — да се измъкна ловко от паркинга, без да докосна наместилата се самодоволно и съвсем ирационално под ъгъл лъскава лимузина.

След няколко маневри и недобронамерени мисли вече бях на пътя към вкъщи. Подвластният ми на доказалия се във времето стереотип за собствениците на такива автомобили мозък усилено рисуваше образа на човека с аудито. На кръстовището обаче пред мен мина велосипедист — пресече елегантно и продължи по пътя си. А моите мисли се отклониха към 1bike и хората, с които се срещнах и чиито ръце стиснах през последните няколко седмици, макар и с грес под ноктите. Нека ти разкажа малко за тях и за повода за тези срещи. Така че и ти да забравиш за човека с аудито.

В началото на годината един мой приятел, Томи, мина през работилницата и каза, че велосипедът от детството му стои в мазето и събира прах. Попита дали да не ни го донесе, за да го пооправим и да го подарим на някое дете. Тогава в съзнанието ни се зароди това, което два месеца по-късно кръстихме “Колело за смет, за дете велосипед” — една кампания, с която решихме да съберем непотребни велосипеди и да ги постегнем, за да ги дарим на деца, които не могат да имат такива. Защото всяко дете заслужава дълго лято на две гуми и всички емоции, които само велосипедът може да създаде.

Един ден по-късно вратата на работилницата се отвори плахо и през нея влезе мъж в костюм. Попита ни дали работим, а след това ни каза, че идва заради кампанията ни. Двамата със Сашо го последвахме навън и стигнахме до кола с пловдивска регистрация. Иззад багажника се появи Балканче — велосипедът от неговото детство, запазен и готов да зарадва още едно дете.

А сега си представи как една майка влиза, за да ни запознае с двете си осемгодишни деца. След това се отдръпва от пътя им, а те едно след друго добутват велосипедите, които са карали допреди няколко минути, и казват, че ги оставят за другите деца. И си тръгват с усмивка. Дано сме успели да им благодарим в изумлението си.

Или как едно семейство ми се извиняваше, че са успели да съберат само един от обещаните два велосипеда в колата. Дошли по работа от Ямбол и не очаквали, че ще им остане толкова малко място.

Не мога да пропусна и няколкото имейла, които си размених с друг доброжелател. Вече бяхме напълнили всички складове с велосипеди над търсения брой — общо 50 по първоначални преценки, — когато той ни писа, че иска да се включи в кампанията. Помолихме го да изчака — в този момент имахме достатъчно велосипеди и не искахме да вземаме повече, без да сме сигурни, че ще зарадваме още някое дете. След известно време той писа отново, като ни изпрати и снимки, за да ни покаже, че велосипедът е почти нов и само трябва да сменим една дръжка и да напомпим гумите… А днес го донесе в работилницата…

Едва ли някога ще забравя името на човека, който в имейл ни поздравяваше, че сме събрали велосипедите, но и ни питаше дали сме помислили за каски. Не, не бяхме. И той каза, че със свои средства ще закупи каски за част от децата. От нас искаше единствено препоръка за електронен магазин, от който да ги поръча…

Това са само част от хората, с които “Колело за смет, за дете велосипед” ни срещна. Българи, които с думи и усмивка ни потупваха по рамото или просто ни благодаряха за идеята и усилията. Българи, които изваждаха старите велосипеди, поемаха разходите по транспорта им с куриер или личен автомобил, носеха ни звънчета, дръжки и педали, седалки и болтове, просто защото имат големи сърца и не се страхуват да споделят това, което притежават, с другите.

Ето тези хора трябва да помниш. Тези хора трябва да даваш за пример. И когато се чудиш как да започнеш деня си, сети се за тях и нека тяхната постъпка ти дава сили да продължаваш напред, за да направим по-добра своята България. Напук на хората, които не заслужават дори да ни правят впечатление.

Благодаря ви, добри хора!
Когато свършим с работата по велосипедите и зарадваме децата, ще си отдъхнем и на спокойствие ще разкажем всичко. Просто усетих нужда да споделя това по-горе още днес.

Имам едно предложение

Когато отворя всеки нов брой на National Geographic България, винаги бързо обхождам всички страници, за да вкуся малко от предстоящото удоволствие. След това си сипвам чаша вино, сядам на дивана и се връщам на една от първите. Към няколкото параграфа на Красимир Друмев, главния редактор на изданието. Понякога напомнят за повод за гордост, както е в януарския брой. Друг път споделят нещо, което ми се ще да съм знаел. Почти винаги обаче съдържат и призив за действие, добре прикрит зад тъга, недоволство или просто изписани върху лъскавите страници на списанието факти.

Докато отпивам от виното тази вечер, се сещам за разговор в Twitter отпреди няколко дни. Сещам се и за трите статии, които съм си оставил за утре (тази, тази и тази). Разговорът в Twitter сякаш доказа, че няма смисъл да правим нищо — спасение за нас тук няма. Трите статии са за Комисията за финансов надзор и отчаяния опит да се накаже нещо ценно и смислено. Разменените туитове бяха натъжаващи. На статиите възлагам надежда. В няколкото съобщения от не повече от 140 символа успяхме да се разубедим, че има смисъл да опитваме. В няколкото параграфа, които ще прочета утре към работа, ще намеря още един повод да се ядосам, да потърся смисъл и да не го намеря.

Едно от най-тъпите чувства на този свят е безпомощността. Тъпо е заради една проста причина — почти винаги върви ръка за ръка с примирението. Поне тук, в България. А примирението ни пречи да търсим решение. Ако не го потърсим, няма и да го намерим.

Преди няколко часа се върнах от Дряново – едно малко градче, свито в полите на Стара планина. Не е нищо особено – тихо е, а във въздуха се носи мирисът на изгорели дърва и въглища, внесли уют и спокойствие в живота на хората. За няколко часа съживихме заспалото в съботния ден училище. Докато се разхождахме из презентацията, се чудехме дали използваме правилните думи и дали изглеждаме толкова глупаво, колкото и се чувствахме. Докато обхождахме с поглед вперените в нас очи, се питахме дали постигаме целта си — да споделим с тях малко от страстта си по фотографията, така че и те да я обикнат поне малко. Отговорите дойдоха малко по-късно. В почивката към нас се приближи една от учителките и ни пита как и те могат да направят презентациите си по-интерактивни, така че да задържат вниманието на децата по-дълго. Когато дойде време за практиката и раздадохме няколко фотоапарата, децата не само ни заляха с въпроси, но и не спираха да ни показват резулатите от натискането на спусъка, видимо решени да продължат с опитите и след като ние си тръгнем. На някои въпроси успяхме да отговорим, други оставихме за следващите по-умели презентатори. Защото Дряново всъщност не е обикновено градче. Там живеят хора, които са готови да посветят дните си, за да го направят по-добро, да съживят туризма, да помогнат на предприемчивия дух и да вдъхнат надежда. Дряново всъщност е като цяла България — то чака нас.

Предлагам да забравим за примирението и безпомощността. Вместо да им робуваме, можем просто да ги прогоним. Сигурен съм, че тогава ще се чувстваме по-добре, отколкото сега. Да, доста работа ни чака, но трябва да я свършим. Може да се наложи и да попротестираме на студа отново, а след това да хванем лопатите и да изринем екскрементите, носещи важни политически титли и заемащи неподходящи за тях политически постове, докато са още замръзнали, самовнушаващи си величие и демонстриращи безнаказаност.

Аз просто имам една съвсем безкористна цел — искам скоро от всички страници на National Geographic България да лъха само на гордост и красота.