Walking on the edge…

Един УеБлог на Иван Ралчев

Имам едно предложение

Когато отворя всеки нов брой на National Geographic България, винаги бързо обхождам всички страници, за да вкуся малко от предстоящото удоволствие. След това си сипвам чаша вино, сядам на дивана и се връщам на една от първите. Към няколкото параграфа на Красимир Друмев, главния редактор на изданието. Понякога напомнят за повод за гордост, както е в януарския брой. Друг път споделят нещо, което ми се ще да съм знаел. Почти винаги обаче съдържат и призив за действие, добре прикрит зад тъга, недоволство или просто изписани върху лъскавите страници на списанието факти.

Докато отпивам от виното тази вечер, се сещам за разговор в Twitter отпреди няколко дни. Сещам се и за трите статии, които съм си оставил за утре (тази, тази и тази). Разговорът в Twitter сякаш доказа, че няма смисъл да правим нищо — спасение за нас тук няма. Трите статии са за Комисията за финансов надзор и отчаяния опит да се накаже нещо ценно и смислено. Разменените туитове бяха натъжаващи. На статиите възлагам надежда. В няколкото съобщения от не повече от 140 символа успяхме да се разубедим, че има смисъл да опитваме. В няколкото параграфа, които ще прочета утре към работа, ще намеря още един повод да се ядосам, да потърся смисъл и да не го намеря.

Едно от най-тъпите чувства на този свят е безпомощността. Тъпо е заради една проста причина — почти винаги върви ръка за ръка с примирението. Поне тук, в България. А примирението ни пречи да търсим решение. Ако не го потърсим, няма и да го намерим.

Преди няколко часа се върнах от Дряново – едно малко градче, свито в полите на Стара планина. Не е нищо особено – тихо е, а във въздуха се носи мирисът на изгорели дърва и въглища, внесли уют и спокойствие в живота на хората. За няколко часа съживихме заспалото в съботния ден училище. Докато се разхождахме из презентацията, се чудехме дали използваме правилните думи и дали изглеждаме толкова глупаво, колкото и се чувствахме. Докато обхождахме с поглед вперените в нас очи, се питахме дали постигаме целта си — да споделим с тях малко от страстта си по фотографията, така че и те да я обикнат поне малко. Отговорите дойдоха малко по-късно. В почивката към нас се приближи една от учителките и ни пита как и те могат да направят презентациите си по-интерактивни, така че да задържат вниманието на децата по-дълго. Когато дойде време за практиката и раздадохме няколко фотоапарата, децата не само ни заляха с въпроси, но и не спираха да ни показват резулатите от натискането на спусъка, видимо решени да продължат с опитите и след като ние си тръгнем. На някои въпроси успяхме да отговорим, други оставихме за следващите по-умели презентатори. Защото Дряново всъщност не е обикновено градче. Там живеят хора, които са готови да посветят дните си, за да го направят по-добро, да съживят туризма, да помогнат на предприемчивия дух и да вдъхнат надежда. Дряново всъщност е като цяла България — то чака нас.

Предлагам да забравим за примирението и безпомощността. Вместо да им робуваме, можем просто да ги прогоним. Сигурен съм, че тогава ще се чувстваме по-добре, отколкото сега. Да, доста работа ни чака, но трябва да я свършим. Може да се наложи и да попротестираме на студа отново, а след това да хванем лопатите и да изринем екскрементите, носещи важни политически титли и заемащи неподходящи за тях политически постове, докато са още замръзнали, самовнушаващи си величие и демонстриращи безнаказаност.

Аз просто имам една съвсем безкористна цел — искам скоро от всички страници на National Geographic България да лъха само на гордост и красота.

А преди Apple значеше нещо друго

Реших да върна своя iPhone към заводските настройки – ей така, да започна на чисто. Свързах го към Mac-a, взех всички предпазни мерки и после натиснах „Restore“ бутона. Уверен в обмислената простота на процеса, просто се доверих на машината, за да мога да вечерям на спокойствие.

Няколко минути по-късно минах през поздравителните екрани на интерфейса на iOS 7, който само преди година не исках да приема. Вече съм свикнал и само бегло си спомням настроението си, когато го видях за първи път и първоначално отказвах да премина към новата версия на операционната система.

След като избрах 11-те приложения, които ползвам, и ги подредих на основния екран, тръгнах да търся в менюто на iTunes възможността да синхронизирам с iPhone настройките на някои от имейлите, които ползвам на Mac-a. С удоволствие си спомних колко лесно и удобно беше – ще сложа няколко отметки, ще натисна един бутон и изобщо няма да се чудя за пароли, за мейл сървъри и портове. След кратко търсене се зачудих дали пък аз не бъркам нещо, че не мога да открия нито отметките, нито бутона. Оказва се, че с Mavericks, най-напредничавата операционна система на пазара (след предстоящата Yosemite, разбира се), Apple са ни освободоли от едно удобно парченце от системата. Вероятно под някаква форма се опитват да пресъздадат работата му с помощта на своя iCloud, но засега неуспешно, поне между настолните и мобилните си устройства.

И тогава се сетих за любовта, която развих през 2007 с първия си Mac. И за всичките приказки за екосистемата, която те обвива в пелените на удобството и красотата – дотолкова, че чак забравяш за външния свят. Подвластен на случайността, докато се разхождах из една тема във форумите за поддръжка на Apple, попаднах на коментар на друг, леко разочарован потребител. Видимо на прага на яда си, почти потънал в света на беразличието, той е написал:

… и вече нямате стимул да създавате велики неща, „защото Стийв би искал това от вас“.

Без да търся мястото на покойния Стийв във всичко това, просто се чудя дали скоро ще си позволя отново да имам високи очаквания към създаваните от Apple иначе красиви неща. Защото не мога да си представя какво точно ще те накара да покажеш невероятните хардуерни възможностите на новия си смартфон с игра.

Преди Apple значеше нещо друго. Apple позволяваше на хората да създават, а не се фокусираше върху превръщането им в консуматори. В Apple ръководещ беше перфекционизмът и търсенето на още по-доброто решение. А сега? Сега просто се търси най-търсеното решение.

Синхронизирането на имейлите с iPhone явно също не е било сред тях.

#нетегля

В началото изпитах чист и силен гняв. Не исках да приема, че толкова много хора реагират първосигнално и действат, без да мислят. После усетих, че не съм прав. Бях забравил за изгражданото с години недоверие и насажданото усещане за несигурност. Налице ли са тези условия, не ти трябва много, за да предизвикаш паника у хората, които през целия преход така и не са успели да се почувстват спокойни за настоящето и бъдещето си. И така стигаме до този сценарий.

След това последва отпорната вълна. Разумните хора започнаха един по един да надават гласове, за да се опитат да противодействат. Започнаха дискусиите и трескавата разменя на линкове. И зачаках момента на някого да му хрумне хештагът, който народът ще подеме – точно както се получи с #ДАНСwithme. И се случи – с #нетегля.

И аз не тегля. Реших, че единственото, което мога да загубя окончателно, е доверието в този народ. А това случи ли се, парите във валутата, в която той се разплаща, няма да ми свършат никаква работа.

За пореден път доказваме, че сме прост народ, а простият народ се управлява наистина лесно. Пускаш му мухата, а след това сядаш в удобното си кресло или зад бронираните тъмни стъкла на лимузината си и го наблюдаваш.

За пореден път доказваме, че не сме си научили урока. Така и не се наредихме на правилната опашка. Продължаваме да гледаме сериали, да четем жълти вестници, да губим време в социалните мрежи. И забравяме да разсъждаваме. Забравяме да знаем какво искаме и да вървим в една и съща посока. Забравяме да бъдем народът, с който иначе така се гордеем в учебниците по история.

Снощи за момент се сетих за филмите, в които красиви представители на извънземни цивилизации, напреднали изключително много в технологично и интелектуално направление, отказват да ни споделят тайната на светлинните двигатели и пътуването във времето, на устройствата, които лекуват и най-тежки болести, на вечния живот. Причината? Че не сме дорасли за тях. Почувствах се точно така – сред общество, което не е дорасло да използва рационално дори тези толкова прости социални мрежи, в които прекарва голяма част от съзнателния си живот напоследък.

После пък си представих нещо. Ами ако всички имахме определен брой животи, точно както е в игрите? Или да не са животи, а просто морални опити за живот. При всяка грешка, довела до страдание за някого, независимо под каква форма, да губим по един морален опит за живот. Колкото повече намаляват моралните ни опити за живот, толкова повече известия да получаваме за това, а заедно с тях и равносметка какво не сме направили като хората. И когато моралните ни опити за живот се изчерпят, да се превърнем в паметници на грешките. До нас ще са изправени интерактивни табла с нашата история и постъпките ни. Ей така, за да се поучат хората. Може би тогава, в един такъв свят, ще имаме шанс да станем по-добри и да се научим.

А на вас оставям решението какво да направите, за да докажете, че мислите и че искате едно по-добро бъдеще за себе си и за тези след вас – вашите деца, техните деца и т.н. Защото ние, за разлика от онези грозни хора, живеем с и заради следващите поколения. А аз заради вас и заради тях #нетегля.