Walking on the edge…

Един УеБлог на Иван Ралчев

А преди Apple значеше нещо друго

Реших да върна своя iPhone към заводските настройки – ей така, да започна на чисто. Свързах го към Mac-a, взех всички предпазни мерки и после натиснах „Restore“ бутона. Уверен в обмислената простота на процеса, просто се доверих на машината, за да мога да вечерям на спокойствие.

Няколко минути по-късно минах през поздравителните екрани на интерфейса на iOS 7, който само преди година не исках да приема. Вече съм свикнал и само бегло си спомням настроението си, когато го видях за първи път и първоначално отказвах да премина към новата версия на операционната система.

След като избрах 11-те приложения, които ползвам, и ги подредих на основния екран, тръгнах да търся в менюто на iTunes възможността да синхронизирам с iPhone настройките на някои от имейлите, които ползвам на Mac-a. С удоволствие си спомних колко лесно и удобно беше – ще сложа няколко отметки, ще натисна един бутон и изобщо няма да се чудя за пароли, за мейл сървъри и портове. След кратко търсене се зачудих дали пък аз не бъркам нещо, че не мога да открия нито отметките, нито бутона. Оказва се, че с Mavericks, най-напредничавата операционна система на пазара (след предстоящата Yosemite, разбира се), Apple са ни освободоли от едно удобно парченце от системата. Вероятно под някаква форма се опитват да пресъздадат работата му с помощта на своя iCloud, но засега неуспешно, поне между настолните и мобилните си устройства.

И тогава се сетих за любовта, която развих през 2007 с първия си Mac. И за всичките приказки за екосистемата, която те обвива в пелените на удобството и красотата – дотолкова, че чак забравяш за външния свят. Подвластен на случайността, докато се разхождах из една тема във форумите за поддръжка на Apple, попаднах на коментар на друг, леко разочарован потребител. Видимо на прага на яда си, почти потънал в света на беразличието, той е написал:

… и вече нямате стимул да създавате велики неща, „защото Стийв би искал това от вас“.

Без да търся мястото на покойния Стийв във всичко това, просто се чудя дали скоро ще си позволя отново да имам високи очаквания към създаваните от Apple иначе красиви неща. Защото не мога да си представя какво точно ще те накара да покажеш невероятните хардуерни възможностите на новия си смартфон с игра.

Преди Apple значеше нещо друго. Apple позволяваше на хората да създават, а не се фокусираше върху превръщането им в консуматори. В Apple ръководещ беше перфекционизмът и търсенето на още по-доброто решение. А сега? Сега просто се търси най-търсеното решение.

Синхронизирането на имейлите с iPhone явно също не е било сред тях.

#нетегля

В началото изпитах чист и силен гняв. Не исках да приема, че толкова много хора реагират първосигнално и действат, без да мислят. После усетих, че не съм прав. Бях забравил за изгражданото с години недоверие и насажданото усещане за несигурност. Налице ли са тези условия, не ти трябва много, за да предизвикаш паника у хората, които през целия преход така и не са успели да се почувстват спокойни за настоящето и бъдещето си. И така стигаме до този сценарий.

След това последва отпорната вълна. Разумните хора започнаха един по един да надават гласове, за да се опитат да противодействат. Започнаха дискусиите и трескавата разменя на линкове. И зачаках момента на някого да му хрумне хештагът, който народът ще подеме – точно както се получи с #ДАНСwithme. И се случи – с #нетегля.

И аз не тегля. Реших, че единственото, което мога да загубя окончателно, е доверието в този народ. А това случи ли се, парите във валутата, в която той се разплаща, няма да ми свършат никаква работа.

За пореден път доказваме, че сме прост народ, а простият народ се управлява наистина лесно. Пускаш му мухата, а след това сядаш в удобното си кресло или зад бронираните тъмни стъкла на лимузината си и го наблюдаваш.

За пореден път доказваме, че не сме си научили урока. Така и не се наредихме на правилната опашка. Продължаваме да гледаме сериали, да четем жълти вестници, да губим време в социалните мрежи. И забравяме да разсъждаваме. Забравяме да знаем какво искаме и да вървим в една и съща посока. Забравяме да бъдем народът, с който иначе така се гордеем в учебниците по история.

Снощи за момент се сетих за филмите, в които красиви представители на извънземни цивилизации, напреднали изключително много в технологично и интелектуално направление, отказват да ни споделят тайната на светлинните двигатели и пътуването във времето, на устройствата, които лекуват и най-тежки болести, на вечния живот. Причината? Че не сме дорасли за тях. Почувствах се точно така – сред общество, което не е дорасло да използва рационално дори тези толкова прости социални мрежи, в които прекарва голяма част от съзнателния си живот напоследък.

После пък си представих нещо. Ами ако всички имахме определен брой животи, точно както е в игрите? Или да не са животи, а просто морални опити за живот. При всяка грешка, довела до страдание за някого, независимо под каква форма, да губим по един морален опит за живот. Колкото повече намаляват моралните ни опити за живот, толкова повече известия да получаваме за това, а заедно с тях и равносметка какво не сме направили като хората. И когато моралните ни опити за живот се изчерпят, да се превърнем в паметници на грешките. До нас ще са изправени интерактивни табла с нашата история и постъпките ни. Ей така, за да се поучат хората. Може би тогава, в един такъв свят, ще имаме шанс да станем по-добри и да се научим.

А на вас оставям решението какво да направите, за да докажете, че мислите и че искате едно по-добро бъдеще за себе си и за тези след вас – вашите деца, техните деца и т.н. Защото ние, за разлика от онези грозни хора, живеем с и заради следващите поколения. А аз заради вас и заради тях #нетегля.

#PrayForVarna

Когато не виждаме лицата

Сигурно и покрай теб са минавали лъскави нови автомобили, изпреварвали са те неправилно, но пък други вежливо са ти давали предимство и така са възстановявали донякъде баланса в малката ти лична вселена. Извън нея обаче лъскавите автомобили контрастират яростно на фона на все повечето лица, навели се над кофи за боклук или свели поглед към стълбите и протегнали към теб поизмачкана чаша от кафе, което не са изпили самите те. На мястото на същите тези коли можеш лесно да поставиш къщите, телефоните, екскурзиите, огромните телевизори – изглеждат по същия абсурден начин.

Не ми харесва, но пък май знам каква е причината. Лицата. Когато не ги виждаме, е много по-лесно да ги отминем и да ги забравим. Когато ефектите от действията или бездействията ни не засягат някого, чието лице можем и искаме да си представим, те сякаш нямат никакво значение. А това не води до нищо хубаво. Да, може да създаде временно усещане за надмощие у собственика на лъскавата кола. То обаче ще се изпари, когато никой не направи място на възрастния му баща в автобуса или свирне ядосано на бременната му жена, пресичаща бавно пешеходната пътека.
Това беше Лъки...

Искам всеки да поглежда в очите човека насреща или да си представя как изглежда той, преди да постави подписа си, да вземе решение, да натисне клаксона, да отнеме или открадне нещо. Може и да не е човек, може и куче да е. Не знам обаче как да го постигна. А на тази планета живеем заедно.

Поводът за този пост е това кученце, което се е удавило в наводненията от последните дни. Казваше се Лъки. Не искам да сравнявам неговия живот със загубените животи на хората, пострадали във Варна, а и навсякъде по света. Просто неговата муцуна е тази, която помня и която няма да видя никога повече. А е непростимо, защото имаме знанията и средствата да не жертваме никого. Само трябва да отворим очи за лицата.

Вечна памет на загиналите и моите съболезнования към техните близки.

#PrayForVarna
Една снимка от кв. Аспарухово на Виктория Атанасов.