Без „здравей“. Без дори „как си“.

Пълен задник. Мразя го.

Той е един от онези хора, които нямат нужда от модел. Те следват своя собствен морален план. Виждат, слушат, мислят. Позволяват си да мразят и ненавиждат.

А ние, останалите, какво правим? Избираме си поредния герой, изгряваща звезда. Имитираме, възхищаваме се. Супер.

Преди известно време се запознах с един руснак. И той е предприемач. Работи за себе си, за своите идеи и идеали. Сигурно някога и той е имал своя модел за подражание. Сега самият той се е превърнал в такъв.

„Now we live in a world where all the joy and profit have been squeezed out of following the rules.“

Малко е хладно, ама поне пече слънце. Не гледам къде ходя, защото пиша. Горното е от книгата на Сет Годин – Linchpin. Отново е избрал готина дума, за да опише идеята си. И въпреки че все още съм в самото й начало, това изречение я синтезира перфектно.

Отивам на втора среща с млади фото-ентусиасти. На първата си говорихме за правилата. За третините, за композицията. Не можах да ги науча на нищо, защото не ги знам. Разправят, че за да станеш добър в нещо, трябва да знаеш правилата. Всички говорят за правила.

Ако ги спазваш, портретите ти ще са идеални. Идеално същи като всички останали. Какво като знаеш как да ги направиш? Това всеки го може, надявам се.

За малко да се блъсна в една кака, също пишеща ожесточено нещо на телефона си. Та, в края на презентацията, която им бях приготвил, бях написал да не им пука за правилата. Тъмни, размазани, с крив хоризонт, все тая. Това е фотография, по дяволите. Снимаш, не лекуваш хора.

Правилата ни правят пасивни. Правилата позволяват на измислилите ги да блеснат. Спазващите ги просто ги спазват. Това не означава, че трябва да караш пил.

Огледай се, намрази системата, не се прави на плосък позитивист, а предизвикай статуквото! Замръзнаха ми пръстите. Пък и почти стигнах. Публикувам.

Поставиха ни задание – да проверим дали компаниите изобщо се интересуват от мнението ни. За да пишеш писмо на някоя компания, трябва или да си много впечатлен от тях, или да са те ядосали с нещо. Ако ти е безразлично, едва ли се сещаш дори да си помислиш за тях.

В такива случаи пред тях се откриват две възможности – да демонстрират интерес, съпричастност и благодарност или да провокират безразличността ти. Целият концепт е доста интересен, но за него някой друг път. Та така, аз си избрах две компании – една, от която съм доволен, и една, която ме разочарова.

Изпратих съвсем добронамерени писма. Нищо драматично. Споделих какво ми е харесало и какво може да се поправи. И оставих едно „Благодаря“ накрая.

Сигурно ти е направило впечатление, че разумните компании се стараят. Участват в блог-суматохата, обновяват статуси в twitter, имат фен страници във facebook. Аз се спрях на ПИБ – готина институция. Радват ме, а и редовно им размятквам кредитната карта из Швеция. Странното е, че ми беше трудно да намеря адрес, на който да им го кажа. Имат какви ли не, за технически въпроси, за проблеми с виртуалния клон, за продажби, за инвеститори… Нямат за обикновени хора като мен. Харесах си там един, който уж би трябвало да свърши работа, пратих. Попитах ги и в twitter, там ми отговориха след три дни. Изпратих същото писмо и на втория адрес.

Чакам просто едно „Благодаря. Радваме се, че работим за Вас.“. Или нещо от този тип. Не е толкова трудно, не отнема много време, а ако знаеш какъв ефект може да има. Ако не знаеш, питай google. Не е достатъчно да си като другите. Хората бързат да натиснат бутона „стани фен“, без да влагат нещо в това. Те дори стават фенове на Максим Бехар, за да имат невероятното щастие да получат неговото просветляващо книжле. WTF?!, дет се вика, ама здраве да е.

И като имаш предвид, че точно тия фенове никаква работа не вършат, е тъпо да полагаш каквито и да е усилия. Не можеш да огрееш навсякъде. Виж, аз бих го оценил. Даже бих тръгнал да разправям за това. Реклама, блогове… Това вече е нещо обикновено. Избери си друг начин да предизвикваш внимание. Хората нямат време. Знам, че повечето, зачели този пост, ще са се отказали да го довършат някъде към средата на втория абзац. Не чета блогове на компании, чета блогове на хора. Поради същата причина не бих станал „приятел“ в която и да е социална мрежа с повечето си трансакционни другарчета.

Та, какво правим сега? Ще отговаряме ли на мейлите? Че имам да пиша доклад тия дни.

Почаках няколко минути. Вратите на библиотеката се отключиха автоматично точно в девет. Бързо изкачих стълбите до третия етаж. Наместих удобния стол до прозореца. Изтегнах крака върху топлия радиатор и записах.

Вчера приключи срещата на работодатели със студенти. Бяхме на свой терен. Запознах се с млади и трудолюбиви хора, чиято задача беше да ни спечелят. Все още съм твърде оптимистично настроен, за да се редя на опашка пред сергия за сладолед, затова и подминах доста компании. Други ме разочароваха – бяха там по задължение. С удоволствие обаче се връщах при момчетата от Vestas. В края на първия ден си стискахме ръцете като приятели. В началото на втория се поздравявахме така, сякаш вечерта сме пили бира заедно.

Всички са доста ентусиазирани от програмата им. Две години обучение, по осем месеца на позиция някъде по света. Истинско предизвикателство, като се има предвид динамиката в сектора, особеностите на бизнеса и развитието му през последните няколко години.

А аз търся точно това – динамика, предизвикателства, срещи с хора от различни страни, пътувания, съревнование. Това ме отведе и при Volvo Group. Говорихме си за оптимизация на процесите и колко лесно е да сложиш двигател на Volvo в камион на Renault, без някой да си помисли, че му продаваш американски Mack. Volvo Cars също имат страхотна програма за завършили обучението си студенти. Три години крос-дисциплинарно състезание с тежките пост-кризисни условия.

Най-много ми допадна интервюто с мениджъра на таланти от 4 Potentials. Бях представил кандидатурата си две седмици преди срещата с нея, а тя все още я помнеше. Не се представих много убедително, но получих практични съвети, а и разговорът беше повече от приятен. Инициативата пък представя невероятната възможност да се срещнеш с амбициозни и талантливи хора, да участваш в периодични срещи и конференции, да се доближиш и до заветната позиция в някоя от компаниите партньори.

Два мотивиращи дни. Няколко написани мотивационни писма. Няколко нестандартни кандидатури. Току-що довърших лимонената торта и чая от горски плодове. Май е време да прибирам лаптопа и да се връщам в училище.

Chalga, or pop folk, is a phenomenon in Bulgaria [...]

BBC News – Close-Up: Bulgaria’s special brand of folk music

Като чуят „България“, шведите бързат да изстрелят „А-а-а, Слънчев бряг!“. Да бе, точно Слънчев бряг. Евтин алкохол, евтини хора, точно това сме ние. За съжаление. Ама те вина нямат.

За какво са виновни и великобританците, та решили, че поп-фолкът „улавя есенцията“ на българина или някаква такава простотия. Чакай, че ми замириса на пот и лук. Та, да, нямаме да покажем „пластмасова храна“ или индийски деликатеси. Нямаме с какво друго да се похвалим пред BBC. Гледай, гледай! И да не забравиш да се позасрамиш малко.

Щото направо сцепихме културната категория. Ама пък качихме ориента на европейската сцена.

Някак си ме обзе една такава годост, дето не ме обзема и като чуя химна… Определено ме просълзи този мат’рял на колегите от BBC.
А сега РЪЦЕТЕ ГОРЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ-Й ! ДАй-чики-цак-ши-ки-ри-ки-дак ! Разцепете се на това видеоооооооооооо-У ! Не ви чуваааааааааам ! ДАЙ ! Завърти го !

И с този цитат на Григор Христов си позволявам да свърша.