Изкачих стълбите с два скока. Докато с една ръка пристягах колана около кръста, с другата тъпчех поизстиналата пържола в устата си. Междувременно машината допълваше термо-чашата с кафе, въпреки че едва ли щях да имам нужда от него.

Хвърлих раницата и статива на задната седалка, нахлузих шофьорската презрамка и свалих прозорците – исках да се насладя на всеки един миг. Запалих двигателя и с присъщото си старание изкарах колата на пътя. Само след няколко минути щяхме да потеглим нанякъде.

Огромната гореща пица се озова отзад, заехме местата си и се понесохме към следващата точка от маршрута, обхванати от тайна еуфория.

Малко са хората, с които мога да заговоря за всичко във всеки един момент. Двама от тях бяха с мен в точно този момент. Не спряхме, докато ръчната спирачка не изтрака пред ресторант в Лозенец. И когато целият екип вече беше налице, не ни остана нищо друго, освен да изберем мястото. Перла ни се стори най-удачно. И наистина се оказа така.

Четирите ни хавлии бяха единствените в радиус от почти 200 метра. Ако не броим холандския Heineken и нас самите, разбира се.

Така прекарахме близо четири часа. Четири часа, през които ту говорехме, ту заспивахме, ту се събуждахме и продължавахме. И докато едни предпочетоха колата пред влажния лек вятър, другите спаха под откритото небе.

Беше красиво, беше спокойно. Разхождах се в тъмното по брега на морето. Вълните се разбиваха тихо. Сякаш нищо вече не беше достатъчно важно, за да ме откъсне от този миг. Бях с приятелите си, чувствах се свободен. И докато вървях с ръце в джобовете, се питах къде съм бил през цялото това време.

Изгревът наближаваше очарователно, а с него и очакванията за нещо по-добро. Спомних си една от мирните мисли, които TinyBuddha споделя от време на време в twitter – „Ако твоите тук и сега те правят нещастен, имаш три възможности – да излезеш от тази ситуация, да я промениш или да я приемеш.“ Не мога просто така да приема. Безучастно. Затова и ми остават само две.

И когато слънцето изникна зад хоризонта, хвърлихме топлите дрехи на брега.

Беше истинско.

Сега бюргерът нищо не цени по-високо, отколкото Аза (във всеки случай само рудиментарното Аз). И следователно за сметка на интензивността постига съхраняване и сигурност, вместо увлеченост в Бога той жъне спокойствие на съвестта, вместо страст – задоволство, вместо свобода – удобство, вместо смъртна жар – приятна атмосфера. Затова по естеството си бюргерът е създание със слаби жизнени импулси, боязливо, страхуващо се от всичко, което го обрича на жертва, и лесно за управляване. Затова на мястото на властта той сложи мнозинството, на мястото на силата – закона, и личната отговорност замени с гласоподаване.

Из „Степния Вълк“ на Херман Хесе

Така и не можах да затворя очи. Точно както и предната вечер. Знаех, че съм направил всичко по силите си, но бях и убеден, че са замесени много повече фактори от прилежната опаковка на страниците на изследването и положените усилия да бъда наясно с новите възможности на изследвания обект – интернет като маркетигов комуникационен канал.

Казах си, че няма смисъл да пиша и резюме – никога не съм се справял добре с придържането към някакъв план. Във всеки един момент може да се случи нещо, което да те лиши от удоволствието да знаеш докъде си стигнал. На един лист просто нахвърлих десетина ключови думи, а след това го прегънах на две и поомачках, докато му търсех място в джоба на панталоните.

После пък с ръце в другите два джоба се разхождах из стаята и без предварителна подготовка съкратих до дължината на кратко есе онова, което бях побрал на 80 страници.

Какво повече?

Освен тихото притеснение изпитвах и една скромна гордост, че въпреки всичко се справих. Една благодарност, че имам такива приятели, които бяха готови да станат рано сутринта и да ме придружат по време на моето пътуване, да ме подкрепят и да бъдат там, когато и това предизвикателство премине.

Две чаши кафе, разговори и спокойно избягване на препятствията по пътя. Два часа, през които сякаш бях забравил къде отивам, какво ме очаква и с кого ще се срещна.

А когато пристигнахме, започнахме с разходка в морската градина. Всяка пейка, всяка алейка, по която съм минавал някога, ми напомняха колко преходно е всъщност всичко.

Затова се изправих до своите колеги, сред които имах щастието да намеря и приятели, и до приятелите, без които тези няколко седмици на подготовка щяха да бъдат непосилни.

Заех своето място и зачаках своя момент. Щях да се изправя пред смущението да заговоря пред голяма група от хора, но сред тях имаше достатъчно лица, върху които да спра бяга на погледа си.

Не знам колко време отне, можех да остана и по-дълго, имах да кажа толкова много неща. Но и това беше достатъчно. Знаех какво ми е струвало, за да стигна дотук, знаех какво съм можел да си спестя, но и какво съм загубил.

И все пак, с изправено чело и чист поглед се върнах малко назад. А когато след името си чух и резултата, на който се надявах, макар и в пристъп на скромност да сметнах, че не заслужавам, знаех, че съм постигнал това, за което дойдох. И вече бях готов да си тръгна.

Но преди това исках да бъда поне за малко отново с хората, с които нещо ме свързваше – искрена благодарност и ценни спомени. Съжалявам, че понякога позволявах на погрешните приоритети да застават помежду ни. Съжалявам и за това, че не всички бяха там, до мен, на онази маса. Но никой няма да заеме тяхното място.

А накрая прекарахме няколко весели часа на брега, заровили крака в пясъка. Един хубав петък. Един ден, който дълго ще помня заради хората, които го споделиха с мен. А това е най-важното.

Благодаря ви за всичко, приятели!

Благодаря и на семейството си, че ме изтърпяха, че разхвърляните по земята листи и учебници не им пречеха да бъдат с мен в най-трудния и дълъг до сега момент от живота ми.

все да се обяснявам.

И да се надявам, че все някой ще ме разбере! Хубава разходка беше! :-P